Травмата не е това, което ти се случва, а това, което се случва в теб ♥ Габор МАТЕ
♥ Травмата
~ Какво съставлява и по какъв начин работи контузията
Травмата пропива цялата ни просвета: от действието на личността през обществените връзки и родителството до образованието, попкултурата, стопанската система и политиката. В реалност човек без белези на контузия би бил новобранец в нашето общество. По-близо бихме били до истината, в случай че попитаме: къде се намира всеки от нас в необятния и удивително изчерпателен набор на контузията? Кои от множеството ѝ белези носим през целия си (или съвсем целия) живот и какви са последствията от това? И какви благоприятни условия ще се отворят, в случай че ги опознаем по-отблизо, даже интимно?
На напред във времето изниква още по-фундаменталният въпрос: какво съставлява контузията? За мен тя значи вътрешно пострадване, трайно скъсване или разединение вътре в индивида в резултат на мъчителни прекарвания. По тази формулировка контузията се заключава на първо място в настъпващото вътре в някого вследствие на сложни или мъчителни събития, а не в самите събития. Иначе казано, контузията не е това, което ти се случва, а това, което се случва в теб. Представете си автомобилна злополука, при която човек претърпява мозъчно разтърсване. Произшествието е това, което му се е случило, травмата – това, което остава след това. Аналогично, психичната контузия в нервната система, мозъка и тялото е доста по-трайна от случая (или инцидентите) самичък по себе си и може да бъде предизвикана във всеки един миг. Тя е констелация от компликации, формирана от самата рана и спомагателните проблеми, които ранеността постанова на тялото и душата: непреработените страсти, които провокират, динамичността на справяне, която ни диктуват, трагичните, мелодраматичните или невротичните сюжети, които несъзнателно, само че непреклонно изживяваме, и не на последно място – следата, която оставят върху тялото.
Когато раната не заздравее от единствено себе си, има два разновидността: или остава отворена, или по-често образува дебела кора от фиброзна тъкан (белег). Отворената рана е непрекъснат източник на болежка и е подготвена да се възпали при най-малкото дразнение. Кара ни все да се пазим и да ближем раната, както споделят хората; лимитира способността ни за гъвкаво придвижване и уверени дейности, тъй като се боим да не пострадаме още веднъж. Белегът е за предпочитане, тъй като обезпечава отбрана и целокупност на кожата, само че също има дефекти: стегнат е, корав, негъвкав, некадърен да пораства, безсърдечен. Оригиналната здрава, жива тъкан не се регенерира.
Независимо дали наподобява на отворена рана, или на белег, непреработената контузия лимитира Аза както във физически, по този начин и в психичен аспект. Тя потиска вродените качества и провокира трайно деформиране на визията за света и за другите хора. Докато не бъде модифицирана, контузията ще ни държи в предишното, ще ограбва благосъстоянията на сегашното и ще лимитира капацитета ни. Тя фрагментира Аза, като ни кара да потискаме наранените и нежеланите елементи на душата. Освен това, до момента в който не бъде видяна и приета, контузията попречва развиването. В доста случаи – като моя, тя помрачава възприятието за персонална стойност, трови връзките ни и подрива умеенето да ценим самия живот. На ранен стадий от живота би могла даже да осуети вярното развиване на мозъка. И както ще забележим, контузията е предходник и фактор за най-различни болести през целия живот.
Взети дружно, тези резултати съставляват съществено и фундаментално затруднение пред благоденствието за доста хора. Нека още един път да изтъквам Питър Ливайн: Травмата е евентуално най-избягваната, подценявана, омаловажавана, отричана, зле разбрана и нелекувана причина за човешкото страдалчество.
~ Два типа контузия
Преди да продължим, бих желал да създадем разграничаване сред две форми на контузията. Първата – смисълът, в който клиницисти и преподаватели като Ливайн и Ван дер Колк нормално употребяват думата – обгръща автоматизираните реакции и акомодациите на единството на мозъка и тялото към характерни, разпознаваеми, раняващи и нетърпими събития в детството и по-късно. Както ме е научила здравната работа и е видно от голям брой научни проучвания, доста деца претърпяват мъчителни преживявания – от искрено принуждение до тежко пренебрегване, беднотия, расизъм или репресии, които са ежедневна действителност в доста общества. Последиците могат да бъдат ужасяващи. Подобни контузии предизвикат голям брой признаци, синдроми и положения, диагностицирани като физическа или ментална патология, надалеч по-често от предполаганото. Връзката остава съвсем невидима за стандартната медицина и психиатрия, с изключение на при характерни болести като посттравматичния стрес. Някои назовават този тип травма травма с основно Т. Тя стои в основата на доста проблеми, които отбелязваме като психологични болести. Освен това подготвя към физически болести и провокира инфектиране, покачва физиологичния стрес, нарушава вярното действие на гените и други В резюме, травмата с основно Т настъпва, когато на уязвим човек се случват неща, които не би трябвало да се случват – корист с дете, принуждение в фамилията, тежък бракоразвод или загуба на родител. Всички те намират място измежду критериите в известните изследвания за неподходящи събития в детството. Отново, травматичните събития сами по себе си не са тъждествено равни на контузията, която настава директно след тях вътре в индивида.
Има още един тип контузия, който аз дефинирам като съвсем повсеместен за нашата просвета и който някои наричат травма с малко т. Често следя трайните белези, които видимо елементарни събития (които един незабравим откривател разказва като по-малко запаметяващите се, само че мъчителни и надалеч по-разпространени злочестини на детството) оставят в душата. Сред тях са тормозът от връстници, нехайните, само че повтарящи се остри мнения на доброжелателен родител и даже неналичието на задоволителна прочувствена връзка с обгрижващите възрастни.
Децата, и изключително по-чувствителните от тях, могат да бъдат засегнати по най-различни способи: както от протичащи се неприятни неща, по този начин и от неслучващи се хубави – като липса на хармонизация или възприятие, че не са видяни и признати от родителите си. Травмата от този вид не допуска ясно изразен дистрес или страдалчество, само че също може да аргументи болежка поради откъсването от Аза, зараждащо в следствие от незадоволяването на фундаментални потребности. Британският педиатър Д. У. Уиникот го обобщава с думите: Нищо не се случва, когато би трябвало да се случи нещо благотворно – тема, към която ще се върнем още веднъж, когато преглеждаме въпроса за човешкото развиване. Травмите в всекидневието елементарно могат да ни накарат да се усещаме като осиротели деца – пише психиатърът Марк Епстийн.
Ако на фона на трупаните с десетилетия доказателства травмата с огромно Т едва се записва на екрана на медицинските радари, то тази с малко т не провокира даже изписукване. Въпреки разграничението сред двата типа контузия, имайки поради континуума и необятния набор на човешкия опит, дано не забравяме, че в действителния живот линиите са флуидни, не се прекарват елементарно и не трябва да се акцентират ненужно. Бесел ван дер Колк красноречиво обобщи общото сред двата вида: Травмата настава, когато не ни виждат и познават.
Макар двете форми на контузията да засягат живота и държанието на хората по друг метод (големите контузии като цяло водят до по-силен стрес и ограничение на функционирането), в доста връзки се припокриват. И двете съставляват фрактура на Аза и на връзката със света. Именно тази фрактура е същността на контузията. Или както написа Питър Ливайн, контузията е загуба на връзката – със себе си, със фамилията, със света в близост. Тази загуба се открива мъчно, тъй като настава постепенно във времето. Ние се приспособяваме към дребните промени, от време на време без да ги виждаме.
Изгубената връзка последователно се интернализира и стартира да образува възгледите ни за действителността, карайки ни да имаме вяра в света, какъвто го виждаме през пропукания ѝ обектив. Отрезвяващо е да осъзнаем, че визията ни за себе си и нормалното ни държание, в това число доста от привидните ни силни страни – най-функционалните и нефункционалните аспекти на нормалния ни Аз – постоянно значително се дължат на травматична загуба. За мнозина може би е смущаваща мисълта, че колкото щастливи и приспособени да мислим, че сме, доста евентуално е да попадаме някъде по спектъра на контузията, даже да е надалеч от главното Т. Сравненията не работят. Няма никакво значение дали можем да посочим други хора, които наподобяват по-травмирани от нас, тъй като страданието не предстои на съпоставяне. Не е целесъобразно и да използваме контузията, с цел да си придаваме значимост пред другите (Ти не си страдал като мен) или да омаловажаваме основателното им неодобрение от деструктивното ни държание. Всеки от нас носи ранитe си по собствен начин; няма нито смисъл, нито достолепие в опитите да ги съпоставяме.
~ Травмата изкривява визиите ни за света
С тези думи започва Дхаммапада – вечният алманах с будистки мъдрости. Казано по различен метод, светът, в който имаме вяра, се трансформира в света, в който живеем. Ако аз виждам света като враждебно място, в което ликуват единствено спечелилите, елементарно мога да стана нападателен, тесногръд и самовлюбен в устрема си да оцелея. По-късно ще гравитирам към конкурентни среди и инициативи, които удостоверяват мирогледа ми и неговата годност. Убежденията са не просто самоизпълняващи се, само че и светоизграждащи пророчества.
Но в случай че ми простите дързостта, ето какво пропуща Буда: преди мислите ни да основат света, светът създава мислите ни. Травмата – изключително в случай че е тежка, постанова мироглед, подправен с болежка, боязън и подозрителност – обектив, който по едно и също време изкривява и предопределя визията ни за нещата. Или по силата на отрицанието рисува наивно розова вероятност, която ни заслепява за действителните и непосредствени опасности – лустро, прикриващо страховете, които не смеем да признаем. А от време на време пренебрегваме мъчителната реалност, като постоянно лъжем себе си и другите.
~ Травмата ни отчуждава от сегашното
Веднъж вечерях с немския психолог Франц Руперт в един ресторант в Осло. Шумът беше непоносим: от колоните гърмеше поп музика, а няколко екрана, инсталирани високо на стените, посочваха разнообразни телевизионни стратегии. Подозирам, че когато великият норвежки драматург Хенрик Ибсен е обитавал в същото заведение доскоро повече от век, ситуацията е била доста по-спокойна.
– Защо е всичко това? – изкрещях към събеседника си в обезверен опит да надвикам какофонията.
А той сви плещи:
– Травма…
Имаше поради, че хората с всички сили се мъчат да избягат от себе си.
Ако контузията води до отделяне от личния Аз, то би било разумно да заключим, че групово сме заливани от въздействия, които по едно и също време я експлоатират и усилват. Напрежението в работата, обществените медии, новинарските излъчвания, всевъзможните източници на забавление ни карат да се губим в мислите си и в неистови действия, да се вглъбяваме в електронните устройства и в безсмислени диалози. Увличаме се по всевъзможни занимания не тъй като са ни нужни или вдъхновяващи, не тъй като повдигат духа ни, обогатяват или придават смисъл на живота ни, а просто тъй като ни оказват помощ да забравим за сегашното. По подигравка на парадокса пестим пари, с цел да си купим най-новите пестящи време устройства… с цел да убиваме по-добре времето. Боим се да изживеем мига. Късният капитализъм се е специализирал в обгрижването на този смут от сегашното. Успехът му в огромна степен зависи от разширението на пропастта сред нас и нашето тук и в този момент, което в действителност би трябвало да е най-големият ни подарък. Създават се купища подправени артикули и изкуствени похвати за похищение на вниманието, чиято цел е да запълни тази пропаст.
Какво губим, е добре уловено в думите на писателката от полски генезис Ева Хофман: Ни повече, ни по-малко от прекарването на самото прекарване. А какво е то? Може би нещо като способността да проникнем във вътъка и чувствата на мига; да се отпуснем задоволително, с цел да се отдадеш на ритъма на някоя преживелица или персонална среща, да проследим нишката на възприятие или мисъл, без да знаем накъде ни води, или да поспрем, давайки си време за размисъл и съзерцаване. В последна сметка това, което ни лишава контузията, е самият живот.
От: „ Митът за естественото. Травмата, заболяването и изцелението в една токсична просвета “, Габор Мате, Даниел Мате, изд. „ Кибеа “, 2022 година
Снимка: goodreads.com
